Бай Милан разказва...

Винаги съм приемала като исторически шанс възможността да разговарям с Милан Дренчев. Особено ме вълнуше фактът, че той е бил толкова близо до големите земеделски водачи – д-р Г.М.Димитров, Никола Петков, Димитър Гичев, Евтим Арсов, Мара Рачова – исторически личности, за които е написано много. Но мен ме занимаваше човешката гледна точка и оценката на един принципен и до болка ревностен земеделец, какъвто беше бай Милан Дренчев. Затова при посещенията си при него в Дома за стари хора в столичния кв. „Дървеница”се радвах, когато заговореше за големите...

Изпълваше се с особено сияние, когато си припомняше как д-р Г.М. Димитров го е наричал „моето момче”. И с вълнение разказваше за него:

„Доктора /Бел. ред. Д-р Г. М. Димитров/ беше борец. Беше голям оратор. Огнен човек, магнетична личност. Изправеше ли се да говори, всички се вторачваха в него като омагьосани. Такава сила и енергия имаше.

Кольо /Бел. ред. Никола Петков/ не беше оратор, но никой нямаше неговите висока култура, информираност и всестранност на знанието. Изглеждаше умерен, но всъщност беше много неспокоен по природа. Беше аристократ – и по дух, и по образование, и по семейна принадлежност към голям и знатен род. Можеше да има друга съдба, но избра да изгори в борбата за земеделската кауза... Димитър Гичев беше природно интелигентен. Били сме противници с него по някои идеологически въпроси, но никога не съм си позволил да се държа неуважително към него. Гичев беше голям човек. Никога няма да забравя как го видях в последните му дни в затвора – един преждевременно остарял, смачкан и съсипан човек...Ръката му трепереше.  

А Мара Рачова беше най-нежното, най-умното и най-финото създание, което съм срещал – прекрасно същество. Загина толкова млада...А беше единствено дете на своите родители. Следваше във Виена. Първо беше секретарка на Д-р Г. М. Димитров, после на Никола Петков. Мара Рачова загина по жесток начин. С нейната смърт загубихме още един ценен човек за Земеделския съюз...”

Интересувах се съществувал ли е конфликт между двамата големи – д-р Г.М. Димитров и Никола Петков. Бай Милан ме погледна със снизхождение и махна с ръка: „Ти как мислиш – винаги между такива титани има борба. Но това е благородно състезание, а не дребно боричкане. Нали разбираш разликата. Защото всички бяха големи.”